flagman.bg*Александър Урумов е драматург, писател, публицист, проповедник. Коментарът му е от

 

flagman.bg

*Александър Урумов е драматург, публицист, журналист, просветител.

 Коментарът му е от обява във фейсбук

Голяма част от тези деца се убиват ей по този начин, без да има заплаха за тях, или да заплашват живота на майката

„ За няколко $ повече “  си е кино класика от времето, когато моето потомство бяхме деца. Майките ни бяха решили да ни родят, старомодна история, знаете. Сега не е тъкмо по този начин.

Не знам дали за няколко $ повече, или за няколко гласа повече, или просто заради световната полуда, само че в Ню Йорк гласоподаваха и позволиха аборт до края на деветия месец.

До последната минута преди раждането. Разбира се, това ще се позволява единствено в изключителни случаи. Важното е да се отвори Прозорецът на Овертон, по-късно ще разширят обсега.

И несъмнено, лекарите ще кажат кои ще са тези случаи. Може да е единствено един единствен случай, в който ще бъде позволена неточност. Има ли такива случаи?

В целия свят има най-различни случаи – от Рим до Руанда.

Един приятел-християнин от Руанда, Жан-Клод, един път се готвеше за своята презентация пред огромна конференция в Щатите. И той разказваше за геноцида на племето хуту против племето тутси.

Как хуту избили близо един милион тутси за по-малко от 4 месеца, до момента в който Организация на обединените нации забранило на своите „ сини каски “ в Руанда да се намесят и да попречат на тази чудовищна кланица.

И цитираше един публицист, който написал за геноцида: „ Днес няма нито един демон в пъкъла – всички дяволи са в Руанда “.

Попита ме какво мисля за неговата презентация. Не му споделих, че този публицист в действителност перифразира откъс от „ Бурята “ на Шекспир. Казах му нещо също толкоз ужасно – една мисъл, приписвана на един заплашителен човек: „ гибелта на един човек е покруса, а гибелта на един милион души е статистика “.

Човешкият разум не може да си показа гибелта на милиони, човешкото сърце не може да понесе толкоз гибел – по тази причина сетивата отхвърлят да проумеят този смут. Сетивата се заключват в инстинктивна самоотбрана.

Казах му: Жан-Клод, остави обобщенията. Кажи на хората за себе си. Как са умъртвили фамилията ти, по какъв начин са умъртвили околните ти, по какъв начин ти си оживял по знамение. Просто им разкажи своята история. Всичко друго го има в Google.

Жан-Клод раздруса залата онази вечер в Атланта, хората бяха съкрушени от чутото.  Разказа им своята история. И доста пъти в идващите няколко дни повтаряше, гледайки ме замислено – „ гибелта на милиони е статистика “…и правеше пауза.  Смъртта на един човек е покруса,  довършвах аз.

Жан-Клод е построил огромен дом за сираци на починали от геноцида хора.  „ Грижа се за бъдещето на страната ни, за която всички споделяха, че няма бъдеще “ , това ми сподели той. И аз го разбрах – има ли деца, има и бъдеще. Това напълно важи за всяка страна.

Днес споделят, че България няма бъдеще. Защото всяка година популацията понижава. Умиращите са повече от раждащите се.

А умиращите единствено измежду раждащите се – знаете ли какъв е техният брой? 70 бебета дневно. Убиват ги.

Наричат го аборт. 25 000 деца на година. Огромният брой от тях ги убиват просто по този начин. Без да заплашват живота или здравето на майката.

25 000 души почти е популацията на Самоков. Или на Сандански.
Но за какво да приказваме за гибелта на хилядите, откакто гибелта единствено на един човек е покруса?

Фрагменти от живота и гибелта

Татяна* е моя позната, прелестна млада дама, неотдавна омъжена. Очакваната бременност я вълнува, за нея няма друга тематика с изключение на тематиката за живота и за раждането. И по този начин, в диалози по тази тематика със свои близки и приятелки – в това число и с майка си и със сестрата на майка си – тя схваща, че всички те са правили най-малко по един аборт. Трудно им е било, по разнообразни аргументи не намерили сили за раждане, по-лесното било да „ махнат детето “ – по този начин казали…

Пътуваме един път с Али и Иводор в турнето за показване на „ Али Безсмъртния “. Телефонът на Иводор звъни и както се майтапим в колата, внезапно лицето му се изопва.

-Не, не би трябвало да го вършиме. В никакъв случай! Не! Слушай, дай ми жена ти да я чуя. Ало? Слушай, не го правете! В никакъв случай! Сигурен съм… Вярвам ти, че е мъчно, само че не го правете! Дай ми мъжа ти отново! Чуваш ли ме? Вдъхни кураж на тая жена, дай й мощ, поддържа я! Разбра ли ме? Кажи й, че ще бъдеш до нея, че постоянно ще й помагаш, че няма да я оставиш сама да се грижи за детето! Да, доста добре знам, че ще ви е трето! Нека ви бъде трето дете, дано не ви бъде първи аборт! Чуваш ли ме?! И бъди до нея, чуваш ли ме?!

Иводор завършва диалога и остава надълбоко умислен. Семейство с две деца, Мишо и Деси.  Отскоро са в Германия, Деси схваща, че е бременна. Обаждат се на Иводор, техният нравствен ментор, с цел да му оповестят, че това е тяхното решение. Аборт. Тъкмо са си намерили жилище, Мишо таман си е намерил работа, с пътуването лишава близо 12 часа дневно. Деси по какъв начин ще се оправя с двете деца, а пък в този момент и трето, парадокс. Няма по какъв начин, абортът е най-естественото нещо. Кой през днешния ден би могъл да ги упрекне?

Минава време. Не съм не запомнил за този диалог. Припомням на Иводор, при една от нашите срещи – какво стана след оня диалог?

Имат трето дете, момченце, усмихва се той. Обадиха ми се да ми благодарят за този съвет и да ми кажат какъв брой съжаляват, че въобще са мислили за аборт, разплакаха се… Ето по какъв начин наподобява бебето – Иводор ми демонстрира фотография в техния фамилен фейсбук. Казва се Стефан.
Ех, че хубаво име, възклицавам аз. Стефан!

Роден и ще живее, тъй като един човек се застъпи за неговия живот. Само няколко думи в основен миг. Понякога даже без да осъзнаваш.

Моника е снаха на моя другарка. Старо другарство ни свързва с тази жена. Тя е от тези малко хора, с която мога да си мълча. С доста хора можеш да си приказваш, само че с малко хора можеш да си мълчиш – това е имитация на един воин от мой роман. С тази жена мога да си мълча, остарялото ни другарство е като бащина къща, където постоянно ще намериш живи въглени под пепелта в огнището.

Моника слушала моя лекция „ За живота и против аборта “. В същия оня ден схванала, че е бременна… За трети път. След две раждания и две деца. Била объркана, било непредвидено. Знаела, че решението ще бъде напълно нейно. Но не знаела какво ще бъде това решение. След лекцията, до момента в който вървяла към у дома към този момент знаела – няма да направи аборт, ще остави детето. Нещо от чутото онази вечер я убедило, че животът е вярната стъпка. Не си припомням какво тъкмо съм споделил. Но Моника го е запомнила, и това е значимото.

Сега с мъжа си имат трето дете, споделя се Виктория…

Диана е на 35 години. Отишла в болничното заведение на профилактичен обзор, втора бременност. В болничното заведение я попитали някак апропо:

-Ще го махате, нали?
-Моля?! – стъписала се тя – по какъв начин по този начин ще го махам, в противен случай!
Диана има две прелестни момчета от тази бременност, близнаци. Мисълта за аборт не й е минавала през мозъка – нито на нея, нито на брачна половинка й. Но в болничното заведение я попитали по този начин апропо, както от време на време се споделя „ добър ден “ – напълно апропо. Културата на аборта е просвета на гибелта. „ Добър ден, ще го махате ли това дете? Чудесно сте решили! “

За няколко бебета повече – за това става дума в тази мозайка от разнообразни житейски разкази. Пъстроцветни части живот.

Какво е общото сред историята за абортите на околните на Татяна и историите на живота на всички други?

Няма общо. Има единствено граница – сред живота и гибелта. Черно и бяло.
Смъртта постоянно е гибел, даже да я показват като права на индивида.

След като показват самоубийството като право на индивида под името евтаназия, за какво да не показват убийството като право на индивида под името аборт?

Така направиха тези дни в Ню Йорк. Разбира се – дебатът има своята история, и тъй като е имало такива случаи, в които е трябвало да се направи аборт в напреднала бременност, по тази причина гласоподават закон за право на аборт след шестия месец, т.е., до самия ден на раждането.
В 9.55 минути се ражда детето, само че в 9.54 минути може да бъде законно убито.

Варварство е да се отхвърля това законно право на гибел, нали? И кой би посмял да го направи през днешния ден – да не живеем в Средновековието, извинете?!

Бих дал доста образци, че живеем в ново Средновековие, само че това е друга публикация. З атова ще кажа само за Албена, която трябваше да бъде абортирана.  80% възможност за синдром на Даун, споделили лекарите. Трябва да извършите аборт, споделили лекарите. Майката отказала.

Днес Албена е надарена млада цигуларка, тъй като майка й решила да я роди. Жива и изцяло здрава.  20% възможност за живот и здраве се оказали повече от 80% възможност за синдром на Даун – по този начин споделили лекарите след раждането. Със сигурност те са постъпили правилно да предупредят за заплахата. И сигурно те не са Бог, с цел да повлияят на крайния резултат.

Имам още двама познати в такава обстановка – двама мъже, които застанаха до съпругите си в подобен миг на същата заплаха с почти същите проценти.

За единият мъж сте чували и сте го виждали по малкия екран нееднократно. Известен политик е, простете му, в случай че можете.

Вторият мъж не сте го чували и не сте го виждали. Неизвестен бежанец, пристигнал от Африка преди години, женен за българка. Простете му и на него, в случай че можете. Аз се удивлявам от решителността на тези двама мъже в този миг на тежко персонално тестване в долината на мрачната сянка. И двамата са положителни татковци, отдадени на фамилиите си.

И с тяхната поддръжка тези мощни, решителни дами са избрали живота. А какъв брой са щастливи в този момент – в случай че можехте да ги видите! Това е майчината обич – обич с риск за живота.

„ Този, който избави един единствен живот избавя целия свят “  – това написа на един пръстен, подарен в символ на признателност към спасителя на стотици животи по време на холокоста.

Това дано да помним през днешния ден, когато световният холокост на аборта убива деца като кървава беритба всеки ден по цялата земя.

Човешкото сърце отхвърля да одобри мисълта за толкоз гибел, по тази причина взема решение да се отбрани посредством равнодушие.

Безразличието е човешко право, нали? Имаме ли право на равнодушие?
Правата на индивида са актуалната задължителност.
Правата на индивида като актуален нацизъм.
Правото на аборт като актуален холокост.
Животът няма право, а гибелта има право?

Идете и кажете на Албена, Стефан и Виктория, че не е трябвало да се родят, в случай че майките им бяха избрали аборта.

Кажете им, че безконечното им право на живот не коства и пукната пара пред днешните права на индивида.
За живота на няколко бебета повече – за това става дума.
Или даже за живота на едно само бебе.

Този, който избави един единствен живот… Ти ли си?

Всички истории са истории на действителни хора, доста от които ще прочетат тази обява. Затова и всички имена са заменени, единствено Стефан си е останал Стефан.